С усмивка

Не съм писала тук отдавна, но не защото нямам какво да кажа. Просто, когато една публична история си свърши работата като катализатор на някакви неща, тя става отново лична. И ние с Мери си имаме нашите лични отношения, за които (вече) не разказваме. Но понякога се появява нещо, което още не е изговорено, и за което мога да пиша.

Например това:

Вчера в една телевизия много искаха да знаят разни лични неща за нас. Ама какво се е случило. ама как точно се е случило, ама защо се е случило, ама как съм се чувствала, ама кога ми е било точно най-гадно и подобни. Защо се поставих в ситуацията да отговарям на такива въпроси, е съвсем друга работа, ама нейсе – човек се учи, докато е жив. Обаче последният въпрос ме срази – защо съм била говорела за Мери с усмивка? Това било нещо, при което повечето хора щели да се затворят вкъщи, да се затворят в себе си и да си страдат, и да си скубят косите тихомълком, пък аз съм говорела за него с усмивка?! Това защитна реакция ли било? Ох, много ми стана смешно, едвам не се изсмях на водещата. И се опитах да отговоря нещо възпитано.

Че мога да се усмихвам, защото аз моето съм си го изживяла, когато му е било времето. Защото не позволих на никого да ми обяснява кои чувства са правилни, допустими, приемливи и кои – не. Защото не позволих на никого да определя колко точно е окей да ми е гадно, или колко дълго. Защото си извоювах пространството, от което имах нужда, времето, от което имах нужда и грижата, която имах нужда да дам на самата себе си. Защото не се страхувах (и гнусях) да разгледам отблизо всяко гадно чувственце, което изникваше, независимо колко ме вадеше от зоната на комфорта ми. И да прекарам с него толкова, колкото беше необходимо, за да се опознаем взаимно (и да си писнем). Защото, слава Богу, имам великолепно черно чувство за хумор и здрав сън. Защото имах желязна подкрепа в лицето на П. и най-близките си приятели. Защото понякога плача, а друг път се смея, и това си е май фъкинг бизнес, а не ваша работа. Защото има живот „от другата страна“ и щеш или не, той приижда, понеже това му е работата. Защото сърцето ми пее, когато имам възможност да изговарям името ѝ. И преди всичко, защото

децата са прекрасно нещо. Те трябва да се обичат и да пораждат усмивки.

Защото се гордея с дъщеря си. Защото тя беше невероятно храбро дете, което изтърпя невероятно много, и единственото, което мога да направя, за да ѝ бъда достойна майка, е да съм вярна на тази храброст, и да правя това, което зависи от мен, за да живеят други деца, или други родители да могат да изпратят своите бебета по по-добър начин.

И защото – накрая винаги остава любовта. А любовта те кара да се усмихваш.

Advertisements

ashes and what else

скъпо мое небесно дете,

пиша ти в деня след рождения ден на Мила, а мисля да ти пиша от толкова отдавна, че сякаш вече не мога да напиша нищо друго, преди да напиша на теб.

все още мисля за теб всеки ден. но то не е нещо, което се очаква да отмине. поне аз не очаквам, може би другите. това май е една от причините да пиша тук толкова малко. сякаш вече не е прилично – сега, когато отглеждам две други, изпълнени с енергия и живот момиченца… кой иска пак да чете за това, а и какво ново бих могла да кажа…

но майките мислят винаги за децата си. би било странно да мине ден, в който да не мисля за М1 и М3, дори в момента да не са при мен. майките не делят децата си, сякаш. не деля и теб, нося те в себе си, говоря ти, разказвам ти, мисля те.

мълчанието тук означава друго. може би вече нямам нужда да те споделям толкова, макар че понякога имам. може би се надявах, че това място тук ще се превърне в общност, а остана нещо като глас в пустиня… целта ми никога не е била да бъда ексхибиционист със скръбта си, а по-скоро един различен начин да бъда с /в/ нея (скръбта), различен от това, което сме възприели като appropriate в тези случаи… мислех си, че това може да бъде едно добро място не само за мен, но сякаш не се получи.

не се получава и с фондацията съвсем. надявах се да намеря някого, който да се потопи в работата ѝ колкото мен, с когото да сме взаимозаменяеми, с когото да споделям, и да си даваме взаимно сили.

но все пак това тук е лично място. място за теб и мен. може би отношенията ни се усложниха от наличието на перманентно нахилено, лазещо, буДесто бебе вкъщи. някак е трудно да асимилирам как ти и тя не сте едно и също дете, и как ако имаше теб, нямаше да има нея, и съответно – обратното… и как, обичайки нея и сестра ви до неизразимост, все пак обичам и теб… или мисълта за теб, или мечтата за теб, или фантазията за теб, или спомена за теб…

търся те, търся те в чертите на Мила, в смеха ѝ, в жестовете ѝ, в първите ѝ думи, в скоростното ѝ лазене, в обичта ѝ… и не те откривам, ама никак. бялата ти урна мигрира от видимото си място на едно съвсем по-невидимо, не защото съм решила, че „вече там ти е мястото“, а защото трябваше да я предпазя от всичко дърпащите и хвърлящи ръчички. и докато я местех, внезапно се отвори. изглежда лепилото беше изсъхнало, и капакът съвсем лесно се отдели и остана в ръката ми.

много често съм си представяла този момент. как отваряме урната, чудила съм се дали ще го направим заедно или аз сама, как ще бръкна вътре да докосна това, което някога са били твоите атоми и молекули, дали ще ми трепне, дали ще загреба шепа и ще посипя по вятъра, къде, защо, кога… и макар да не вярвам в знаци – такава съм си – никога не съм си представяла, че ще бъде толкова прозаично, че ще стане просто докато бърша прах…

и какво? ами какво? сигурно не съм първата, търсила в гугъл изображения „human ashes“. смущават ме малките метални скоби от ковчега, които не искам да са вътре, но може би в крематориума нямат магнитно поле за отстраняване на метални частици.

качих я урната горе, до медицинските книги, а пред нея – стъклената ми статуетка за „вдъхновение на годината“… когато се дърлям с колеги и журналисти, с чиновници и всякакви получовеци, които настояват, че е редно да си останеш биологичен отпадък, тогава сме най-заедно,

ти и аз.

Защо да гледаме Losing Layla//Сбогуване с Лейла?

Пиша това в личния си блог, защото е лично.

На 13. юни отбелязваме Деня на перинаталната загуба с прожекция на филма „Сбогуване с Лейла“ (Losing Layla) в Дома на киното.

По този случаи искам да кажа някои неща. Защо правя това, какъв смисъл има то и защо вие да дойдете да гледате този филм, независимо дали темата ви засяга лично или не…

Правя това – организирам този ден и тази прожекция в частност – защото е необходимо да разчупим табуто. През двете години, откакто загубихме Мери, направих този блог, после Фондацията и Кампанията, много родители се свързват с мен – повечето само, за да споделят, че и те са преживели нещо подобно, някои, за да ми благодарят, други – за съвет в трудна ситуация. С повечето от тях контактът ми е мимолетен. Когато се опитахме да основем група за емоционална подкрепа, тя просъществува едва половин година с три майки//двойки. Искрено вярвам, че на тях е помогнала. Втора група до момента не успяваме да съберем. Защо? Защото културологичната ни нагласа е да се правим, че нищо такова не се е случило или че то не е оставило следа (което е същото), че не сме наранени, уязвени, травмирани, уплашени, потиснати, безпомощни. Че сме се „справили“ и нямаме нужда да говорим за това, да го споделяме, да го „дъвчем“. Че само ако успеем да „продължим напред“, да си родим друго бебе, всичко ще е наред.

Вие сигурно знаете, че аз не вярвам в това. Не вярвам, че минаваме през живота като бронирани танкове, по които всичко се стича, без да оставя следи. Животът би бил твърде безсмислен.

Затова правя Деня на перинаталната загуба, дори в него да се включат само собствените ми приятели и хората, които ме подкрепят най-вече заради това, че съм аз, че сме ние, а не толкова заради това какво ни се е случило. Правя го, и ще продължа да го правя, независимо че срещам основно въпросителни в погледите на околните. Какво? Защо? Всъщност го правя именно заради въпросителните. Там, където има въпрос, може да покълне разбиране. Там, където има предубеждение… просто се иска малко повече повторение 😉 Правя го, за да „облъчвам“ широката общественост с дискомфортната информация, че това се случва in real life*. Не само по сълзливите филми. И че рано или късно ще се случи на някого, когото познавате. Или вече се е случило, но вие просто не знаете… И тогава е добре да можете да реагирате, а не да се правите, че няма такова нещо.

Продължавам да информирам всеки remotely interested**, че между двете ни деца има трето, починало. Не за да измъчвам хората, нито за да „правя личната си трагедия достояние на цялата държава“, както са ме обвинявали. Дори (вече) не от вътрешна необходимост да говоря за самата Мери. А за да кажа, има едно такова нещо като перинатална смърт, никой не е застрахован, никой не го очаква; може да се случи на някого, когото познавате. И ако се случи, има ни нас. Ние можем да помогнем.

Нямате идея колко често ми казват, и ние загубихме бебе; имам починал брат/сестра; приятелката ми е бременна и бебето е болно, какво да направя? Казват ми, с никого не съм говорил/а за това; всички се правят, че не се е случило; казаха ми, че съм луда, че искам да видя/прегърна/снимам/погреба бебето; мъжът ми не иска да говорим за това; родителите ми се правят, че нямат други внуци; никой не признава загубата ми – за тях то не е съществувало, щом не е дишало. Това е много съществено. Перинаталната смърт сякаш не „тежи толкова“, колкото другите смърти. Сякаш не е толкова „истинска“.

Правя го за майките, но го правя и за бащите, бабите, дядовците и лелите в трамвая. Според Ялом един от основните помагащи принципи в груповата терапия е факторът „не съм сам“, има и други като мен; не съм ненормален; реакциите/чувствата ми са нормални и легитимни.

И тук стигаме до въпроса: защо този филм?

Когато загубихме Мери, прекарвах денонощия месеци наред в търсене, издирване, изчитане и поглъщане на всеки блог, всяка книга, всеки репортаж и всеки филм, създадени от хора, които знаеха какво преживявах… Станах абсолютен експерт по траур и тъгуване. Имах огромна нужда да видя, че и други са като мен, изпитвали са същото, но че се оцелява. Имах и нужда от тези неща, за да се свързвам със собствените си чувства, да ги провокирам, да не позволя да бъдат погребани някъде неизживени под „това не се е случило“ и „за това не говорим“. За мен смисълът на такива филми и на този филм в частност е точно този, да останем свързани с преживяванията си, да не се отрязваме от тях. Разрушаване на табуто, на мълчанието и на изолацията, в които загубата ни затваря… Докато в един момент постепенно се наситих. Но през тези месеци това беше моят лайфлайн***, моята връзка с отвъдния бряг. Мостът. Тогава гледах този филм. Не знам колко пъти. Приятелката ми Яна ми го поръча. Той не е просто някаква фикция. Той е живият живот. С неговото всичко.

Затова избрах да го споделя. Да направя за някого това, което нямаше кой да направи за мен. Което трябваше да направя сама за себе си.

И сега чета в последните дни разни неща: било садизъм да показваш това на другите. Болен ексхибиционизъм било. Било ненормално да снимаш живота си, докато ти се случват такива неща. Пошло реалити. Извличане на дивиденти от трагедията.

Хората, които пишат тези неща, гледали ли са филма?

Тц.

(Но ние по тези географски ширини винаги имаме мнение за всичко. Нищо, че по същество е просто предубеждение.)

За реалитито се хващам, обаче. Не, не е реалити. Реалитито е режисирана и недотам добре изиграна възстановка на нещо, което някога е било реалност. Реалитито е фейк****. Това не е.

Хващам се и за още нещо. Приятели споделят събитието за филма с анонса: „Аз лично не бих могъл/могла да го гледам“. Малко е антиреклама, да знаете. Не знам колко пъти през последните две години съм чула „Не знам как си преживяла това. Аз не бих могла/могъл.“ Обидно е леко. Бие на „Господ изпраща изпитания само на силните/смелите.“ И това съм го чула няколко десетки пъти. Първо, Господ по моему няма нищо общо. Второ, какво излиза. Има едни хора, крехки и чувствителни, които се травмират дори от мисълта да гледат такъв филм. И има едни други, малко дебелокожи, на тях е ок да им умират бебетата, те могат да го понесат… Какво точно трябваше да направя, за да покажа колко смъртта на дъщеря ни ме травмира? Да си прережа вените?

Да, знам, че ми е крайна и емоционална реакцията. Със сигурност обаче не съм единствената с такава реакция, това мога да ви го гарантирам. Да, знам, че се обичаме 🙂 Да, знам, че не сте искали да кажете това. Тогава недейте. Гледането на този филм по никакъв начин не е императив. Не искам да ви измъчвам. Ще се радвам да ви видя, но не го очаквам. Няма да се сърдя, ако не дойдете. Просто не ми казвайте косвено, че по някакъв начин аз съм по-пригодена от вас за експириънса с мъртвото бебе. Нали не е необходимо да ни се случват такива неща, за да бъдем силни и смели…?

И още? Защо този филм?

Заради отношението към смъртта, невиждано за суеверния балкански субект. Заради близостта на живота и смъртта, невиждана от съвременния човек изобщо. Заради липсата на страх. Скръб има, да. Има бездънни долини от безнадеждност. Има тотална анихилация на бъдещето. Но няма страх от допира със смъртта. Чисто физически. Искам да гледаме този филм заради мъртвото тяло. (Повечето от вас – изключвам себе си – никога не са виждали мъртво тяло „на живо“, нали?) Идеята да се снимаш с мъртвото си бебе все още ни се струва скандална. Дори мисълта да го видиш или подържиш. Крийпи*****.

Искам да гледаме този филм, за да може следващия път, когато на някого около вас се случи нещо такова, да му кажете: „Виж бебето. Прегърни го. Сбогувай се.“ (А не – за Бога, не гледай! Ще се травмираш.)

Искам да гледаме този филм, за да знаете, че пълнокръвното битие е паяжина, опъната между всеки две противоположности.

Чакам ви там.

Обич.

Я.

===================================================

„Скараха“ ми се за английския. Превеждам:

* in real life = в истинския живот

** remotely interested = проявява дори най-малък интерес

*** лайфлайн – lifeline – 1. връзка от жизнено значение; 2. въже за спускане/издигане на водолаз

**** фейк – fake = фалшиво, неистинско

***** крийпи – creepy = зловещо; гадно; страховито; отвратително

 

 

Две

Изображение

Честит рожден ден, мое небесно дете…

Миналата година Мила беше зачената от цикъла, който започна на рождения ти ден. Тази година – пак подарък. На мейла ми дойде това:

„Проектът е изпратен за съгласуване с министрите днес, 11.04., а е качен на сайта на МРР в понеделник. Процедурата изисква 10 дни за съгласуване с министерствата и 14 дни за обществено обсъждане, т.е. по едно и също време ще изтекат и двата. След това трябва да се включи в дневния ред за заседание на МС и след одобрението му, преглед от стилисти и редактори да бъде внесен в НС.
После нещата ще са в ръцете на депутатите според техния график.“

 

!!!

Не мога да си представя каква щеше да си две години по-късно, коя щеше са си… Но любовта ме свързва с теб, любовта е тази, която възкръсва всеки път (както казва А.) Много исках да напиша снощи, но сестра ти ме приспа, а сега светлината е изличила думите.

Благодаря ти, че си моя, небесно момиче.

Завинаги твоя,

мама

Завинаги

Отново сме 11-и, мое небесно дете…

Толкова много остана не(из)казано, изтече в сладките новородени дни на Мила.

„Спим с Мила“ е днес моята анти-стрес терапия. Въобще, хибернираме. Проследявам сребърната нишка, която води към теб. Болката си е там, непокътната. Но належащите нужди на Малката и Голямата се наместват в тук-и-сега-то и трябва да търся пролуки и тайни пространства, за да мога да бъда с теб…

Ще ти кажа нещо, което сигурно и сама знаеш – безобразно щастлива съм. Мила дойде при нас с цялата си милост. От усмивката й животът цъфти. Понякога гледа към „твоето“ място, смее се и бърбори, сякаш вижда нещо… Аз свикнах да пребивавам в това странно състояние на симултанно щастие от това, което е, и gut wrenching копнеж, по това, което можеше да бъде. You haven’t been there, you don’t know what I’m talking about.

Откривам се завинаги друга. Всичко е страшно банално, обаче. Бебето ми умря и аз пораснах. Who knew that’s what it would take… Всичко е вече безкрайно познато. Скръбта е обърната с хастара навън. Нищо вече не изненадва, нищо вече не ме пронизва. Мога да говоря за теб, а мога и да не говоря. Минахме всички „първи“ неща, минахме и всички втори. Много хора вече не те помнят. Вече не си дори „онова гадно нещо, което ни се случи“. Все по-често вече изобщо не си (била). Except, of course you have (existed). Вече знаем, че клетки от бебето преминават в кръвообръщението на майката и „живеят“ там. ДНК. Живот.

Изображение

… от градината на някой, който те обича…

… и думата „завинаги“ внезапно придобива смисъл…

Завинаги твоя,

мама

M2

малко мое момиче,

сестра ти е тук, благополучно пристигнала, макар и не без известна доза екшън. тя се оказа такава, огън момиче. като майка ти, като кака ти… и като теб самата, по ирония на съдбата.

сестра ти е тук и аз не мога да спра да се вглеждам в нея за следи от теб, да те търся в чертите й. може би имаше същите устни, същото носле. може би. но не съм сигурна.

сестра ти е тук, и сега ти си средната от три сестри. с кодово име М2.

преди няколко дни М1 каза: „ние сме три, но едната просто не е тук при нас.“

сестра ти е тук, и се опитвам да наместя в съзнанието си мисълта, че нея нямаше да я има, ако ти се беше родила жива. (едва ли щяхме да си направим друго бебе с бебе на 9 месеца.) (а и да си бяхме направили, едва ли щеше да е точно ТЯ.) (а тя е просто прекрасна.) (и аз й принадлежа напълно, как би могло да я няма…)

и въпреки, че тя е тук, аз все още те търся, обич моя.

ти къде си?

it’s about love

Има нещо супер сбъркано. Това е личният ми блог, ще си позволя да го кажа.

Мислим, че ако не го видим това бебе, то няма да е „бебе“. Ще е някакво „нещо“, едно кофти нещо, което ни се е случило, и което трябва възможно най-бързо да оставим зад себе си. Мислим, че ако не мислим за него като за собственото си дете, а като за някаква грешка на природата, като за дефект, като за тумор (простете, цитирам светило), то страданието ще ни се размине. Кой пък е толкова луд да страда доброволно? И да оплаква туморите си. Мислим, че ако не раждаме, а изхвърляме плода, а след това някой ни почиства, докато сме под весела упойка, това е всъщност нещо по-различно… някаква манипулация. Медицинска интервенция като да ти извадят зъб. Или да те оперират от херния. Мислим, че ако детето ни няма име, не е някой, а никой. А за никой не бива да се скърби. Не можеш да обичаш „никой“.

Милсим всичко това, защото така са ни казали, че е правилно. По-добре. Че ще ни е по-лесно. Всички искаме да ни е по-лесно. И да е ясно, нали, за какво си заслужава да се страда. Не и за това. За този нероден не-живот. Няма достатъчно тежест, някакви 300 грама.

И ние се връзваме. Добре. Лесно. Правилно. Горе главата. Нали сме силни. Колко по-страшни загуби има…

Едно бебе се ражда. Никой не го посреща. Никой не го изпраща. Никой не го обича. Може би някой е обичал идеята за него. Идеята за перфектното бебе. Или поне за живото бебе. Но митът е развенчан, бебето е дефектно. И никой не го припознава за свое… Никой не му е майка и баща.

Никого не съдя. Поне не родителите. Моята работа е да давам на родителите това, от което те имат нужда. не това, от което аз мисля, че те имат нужда. Да отида при тях, не да искам те да дойдат при мене. Справям се, сякаш. Но моята работа е и друга. Да припозная бебето. Да сложа свещичка във фенера на Мери, да му осветява пътя. Да го изпратя…

Може би съдя колегите си, които налагат този начин да мислене, на говорене, на не-чувстване. Този език на емоционалната дисоциация.

аборт

манипулация

интервенция

процедура

упойка

изхвърляне

плод

почистване

екарисаж

друго

Спокойно, ще си имате друго. Това е ясно, нали? Ще си направите друго, следващия път гледайте да е добро бебе, без дефекти.

+++

Обвинявам тази държава на институционално ниво за отказа й да страда. Да я боли. Да обича. Да чувства дълбоко. Да поема отговорност. За абдикацията й от човешкото. Само дето държавата е аморфно понятие, и само това ни спасява от поемането на персонална отговорност. Затова сме на този хал. Пиша го в деня на подновяването на протестите срещу правителството, когато от двете страни на „Александър Невски“ се изсипват хора от автобуси като говеда. Мога перфектно да навържа двете неща. Простете. Но това е истината. Докато дефектното бебе е не-човек, ние ще сме говеда. И обратното. Ще сме просто тела. Форми в пространството. Роботи. Напълно незначителни, без никаква тежест. И някой, без никакви скрупули, ще ни сложи в жълт чувал и ще ни остави да се задушим. А след това ще ни изхвърли, и изгори. И ние напълно ще сме си го заслужили.

Затова трябва да се борим за очовечаването. За чувстването. За обичането. За страдането. За гнева. За назоваването на нещата с истинските им имена. Срещу подмяната на езика. Това е борба за живота в най-чистата му форма.

+++

Прекрасно мое дете,

обичах те до края и те обичам отвъд него.

Ние двете с теб сме на двата бряга на Лета.

Аз изпращам бебешки души. Ти ги посрещаш.

Ние сме мост от любов.

– Мама

Три сестри

От толкова време го пиша и трия това, че вече съм забравила как се пише… винаги е така след „потъване“, трябва да започнеш от лесното, снизходително към себе си и с кратки изречения. Естествено, че искаш да напишеш шедьовър в жанра, но просто няма как да стане. Искаш да е елегантно и не прекалено умозрително, не прекалено сълзливо, дори когато пишеш за мъртвата си дъщеря, искаш да е „на ниво“. И затова в един момент изобщо не пишеш. Защото да имаш мъртва дъщеря е станало просто нещо нормално, нещо, за което говориш, дори без да усещаш как другите затяват дъх. Е, не винаги, Понякога си много self-conscious, докато обясняваш какво означава медальонът с името й и малките бебешки крачета, без който никъде не излизаш. Понякога се колебаеш дали наистина трябва да обясняваш за брошките с макове, които си закачила на чантата си, или какъв е „правилният“ отговор на „Тя едно дете ли е?“, когато гледат как голямата ти дъщеря си брани територията.

Но друг път е толкова утешително нормално, когато Кифличка пита кога ще се стъмни, за да видим коя звездичка е Мери, или я търси всяка вечер с поглед, за да й каже „лека нощ“, или иска телескоп за рождения ден, за да я вижда по-добре.

А друг път е все така heartbreaking, когато пита, гневно „Мамо, защо Мери трябваше да умре?!“ и те моли да й родиш сестричка, но „може и братче, само да не се разболява и да не умира“…

Понякога е просто бездънно тъжно, без специален повод.

Понякога е просто усмивка.

Понякога е страшно, когато се връщаш в онези дни на неизвестност, на „не-мога-да-повярвам-че-това-наистина-се-случва“, на чакане и знаене, че няма да свърши добре.

Обикновено е всичко заедно.

***

Гледам дъщерите на приятелите си. Опитвам се да мисля за себе си като майка на дъщерИ. В многжествено число. Питам се колко ли щяха да си приличат. Колко ли щяха да са различни. Как щяхме да празнуваме два рождени дни, толкова близо един до друг. С една торта или с две? С един празник или с два?

***

Някога бях писала, че си давам една година – една година, посветена на това да пребродя Хадес, търсейки Персефона. Понякога ми се струваше, че тази година някога няма да свърши – някои родители след загуба решават много бързо да имат следващо дете, забременяват след два-три месеца, и когато дойде първият рожден ден на мъртвото бебе, те вече държат в ръцете си живото му братче или сестриче. Но колкото и мъчително бавно да течеше времето, знаех, че това не е за мен, че не бих могла да преживея една нова бременност, натоварена с всичките й страхове и несигурности, докато още бродя из подземията на гнева и скръбта, докато всичко под стъпките ми вехне, докато не помня какво съм правила преди час и половина, камо ли вчера.

И така мина годината. Дойде рожденият ден на Мери. Замина. Не-съвсем-един-месец-по-късно видях това.

… обадих се на П. „виж си мейла“. Обадих се на Е. OMG, OMG, Oh my God!

Не писах тук. След първоначалната еуфория и усещане, че „всичко ще бъде окей“, ме друсна паниката. Страх ме беше какво ще стане. (Все така ме е страх.) Страх ме беше как ще го прочетат другите babyloss родители, които идват да четат за живота ми като майка на мъртво бебе. Исках да изчакам, докато кажа на близките си, за да не научат оттук. Спрях да ходя на работа. Започнах да си стоя вкъщи и да ми е мъчно за Мери. Не исках някой да си помисли, че сега вече всички можем да забравим за нея. Не исках да ме поучават, че трябва да съм позитивна заради новото бебе. Не исках някой да каже „хайде сега, вече всичко е наред“. Не ми „мина“ като с вълшебна пръчка. In fact, много бременни на едно място все още ме втрещяват.

И, както с другите две сестри, мислех, че този път бебето е момче 😉

Но не е.

Момиче е.

Три сестри.

Една тук, една на небето, една между небето и земята…

acknowledgеment

искам да се знае, че те е имало

Изображение

I wear my heart on my sleeve

or maybe

I wear your heart on my sleeve

ей това много ме бъгва, някой като ме попита как си?, все едно се очаква всеки моменът да се саморазпадна. някой, който не смее да произнесе името ти. някой, за когото ти си „онова кофти нещо, което ми се случи“. някой, който може би смята, че поставям скръбта на пиедестал или парадирам с нея. някой, който може би мисли, че се самосъжалявам или търся съжаление. а е толкова просто. аз просто искам да се знае, че си била. никой не придобива притеснен вид, когато спомена сестра ти. но нелегитимното ти съществуване е някак тревожно. а е толкова просто.

Мерием,

Held Your Whole Life

Изображение

(c) Лили Илиева

родена на Разпети петък,

през Страшната седмица.

Daughter of mine.

***

толкова е просто. скръбта е голяма, където любовта е голяма.

***

толкова е просто. не ме питайте „как съм“ с очакването, че ще се разпадна. или още по-зле, давайки ми позволение да се разпадна. не ме гледайте със съжаление или още по-лошо, с „разбиране“. или най-лошо, съзаклятнически, сякаш пазим някаква страшна тайна.

тя е бебе. не хапе.

speak her name.

remember.

and don’t expect me to forget.

ever.

Daughter of mine,

чувствам как се отдалечаваш – като фенерите, които ти пращаме – все по-нависоко и по-надалече, докато – примигвайки – изчезнеш от обсега на сетивата ми;

опитвам се да те задържа – изписвам името ти, изговарям името ти, не напускам дома без бижуто, на което е гравирано името ти, и другото, представляващо прегръдка, слагам знаци по пътя, разбираеми само за нас, уча сестра ти да разпознава макове, отреждам ти звезда в небето – най-ярката, паля свещи, ритуализирам скръбта си, превръщам я в заклинание;

тази година по същото време си толкова много по-далече – тялото ми вече не преставлява доказателство за твоето съществуване, то пази само спомен, който изплува, ако много настойчиво го привиквам, но иначе по нищо не личи/ш/;

и противно на всякаква логика имаше толкова много утеха в остротата на липсата ти, в близостта на отсъствието ти, в категоричната демаркация между живота и смъртта ти,

с което просто искам да кажа, че този номер с размиването на усещанията, наричан още „времето лекува“,

не ми допада

никак.

I miss you.