С усмивка

Не съм писала тук отдавна, но не защото нямам какво да кажа. Просто, когато една публична история си свърши работата като катализатор на някакви неща, тя става отново лична. И ние с Мери си имаме нашите лични отношения, за които (вече) не разказваме. Но понякога се появява нещо, което още не е изговорено, и за което мога да пиша.

Например това:

Вчера в една телевизия много искаха да знаят разни лични неща за нас. Ама какво се е случило. ама как точно се е случило, ама защо се е случило, ама как съм се чувствала, ама кога ми е било точно най-гадно и подобни. Защо се поставих в ситуацията да отговарям на такива въпроси, е съвсем друга работа, ама нейсе – човек се учи, докато е жив. Обаче последният въпрос ме срази – защо съм била говорела за Мери с усмивка? Това било нещо, при което повечето хора щели да се затворят вкъщи, да се затворят в себе си и да си страдат, и да си скубят косите тихомълком, пък аз съм говорела за него с усмивка?! Това защитна реакция ли било? Ох, много ми стана смешно, едвам не се изсмях на водещата. И се опитах да отговоря нещо възпитано.

Че мога да се усмихвам, защото аз моето съм си го изживяла, когато му е било времето. Защото не позволих на никого да ми обяснява кои чувства са правилни, допустими, приемливи и кои – не. Защото не позволих на никого да определя колко точно е окей да ми е гадно, или колко дълго. Защото си извоювах пространството, от което имах нужда, времето, от което имах нужда и грижата, която имах нужда да дам на самата себе си. Защото не се страхувах (и гнусях) да разгледам отблизо всяко гадно чувственце, което изникваше, независимо колко ме вадеше от зоната на комфорта ми. И да прекарам с него толкова, колкото беше необходимо, за да се опознаем взаимно (и да си писнем). Защото, слава Богу, имам великолепно черно чувство за хумор и здрав сън. Защото имах желязна подкрепа в лицето на П. и най-близките си приятели. Защото понякога плача, а друг път се смея, и това си е май фъкинг бизнес, а не ваша работа. Защото има живот „от другата страна“ и щеш или не, той приижда, понеже това му е работата. Защото сърцето ми пее, когато имам възможност да изговарям името ѝ. И преди всичко, защото

децата са прекрасно нещо. Те трябва да се обичат и да пораждат усмивки.

Защото се гордея с дъщеря си. Защото тя беше невероятно храбро дете, което изтърпя невероятно много, и единственото, което мога да направя, за да ѝ бъда достойна майка, е да съм вярна на тази храброст, и да правя това, което зависи от мен, за да живеят други деца, или други родители да могат да изпратят своите бебета по по-добър начин.

И защото – накрая винаги остава любовта. А любовта те кара да се усмихваш.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s