дисклеймър

много мислих и реших, че най-добрият начин да кажа това, което искам да кажа, е… да кажа това, което искам да кажа:

утре нямам рожден ден.

имам, де. технически погледнато. неизбежно е, някак 🙂 но не искам да имам. цяла седмица се терзая с това, как да кажа на всички, имайки предвид, в с и ч к и (без П.),

че най-добрият подарък, който могат да ми направят тази година, е да не ми се обаждат, да не ми пускат нищо на стената във ФБ, да не ми пишат съобщения и смс-и, и please, не можем ли да се направим,

че

нямам рожден ден.

знам, че ме обичате – взаимно е –

затова ще се опитам да обясня…

рожденият ми ден се пада точно насред the month of hell,

12. март – 12. април.

Михаела дори смята, че съм влязла в болница и Мери е умряла, защото миналата година съм преяла с торта. сега винаги, когато ям торта, внимателно ме дебне и ме наставлява да ям „само малко“. в нейната детска главица яденето на торта води до хоспитализация и бебешка смърт. щеше да е смешно, ако не беше.

неочаквано, the month of hell has hit me like a freight train.

тялото помни. психиката също.

на моменти имам усещането, че преживявам всичко за първи път. сякаш миналата година всичко е било концентрирано в чистото оцеляване, оживяване и спасяване. сякаш за пръв път усешам всичко, което има за усещане, с ясно съзнание… not clouded by shock, anxiety and hope…

затова,

понеже знам, че ме обичате,

моля ви, не се обаждайте. не ми пишете смс-и и съобщения и не ме карайте да фейквам радост. мога. но не искам.

I want to crawl into a hole and disappear myself.

предупредих 🙂

запазвам си правото да не вдигам телефона.

а сега можем ли да се правим, че това е напълно нормална реакция?

🙂

благодаря.